Що е то родолюбието? Мисли от посред Атлантика

Що е то родолюбието?

Преди да продължите да четете, спрете се и се опитайте да си дадете отговор на този въпрос.  Изглежда елементарно: родолюбие ще рече, да обичаш родината си. И как точно се прави това? Обичта е чувство – в какво се изразява то? Във възхвала на всичко родно може би – на нашата природа, фолклор, киселото мляко? В гласуване за нашия човек на Евровизията? Или в споделяне на рекламно клипче за България на Фейсбук?

Откровено, всички тези неща винаги са ми се виждали някак неискрени – даже и възхвалата на природните красоти и киселото мляко. Застреляйте ме, но това е, казах си го. Не че има нещо лошо, но това са приказки, не действия.

Тези мои мисли се родиха след като миналата неделя за втори път бяхме свидетели на празника на един от местните градове, тук на Тенериф, Лос Реалехос.

Празникът е деня на Сан Изидро, покровител на града.  И тъй като всяко селище си има свой светец, от средата на май, до края на август такива празници тук има почти всяка неделя – от средата на 17 век, до наши дни.

Към обед цялото население, облечено в пъстри местни носии, се стича около църквата, от където в един часа се изнася фигурата на светеца, съпроводена от характерен за всяко селище танц.  Фигурата обикаля  църквата веднъж и се оставя на всеосмотрение пред нея.  Процесията продължава с парад на волски каруци, украсени както подобава, всяка една представляваща съседно селце или ферма, от които жени, мъже и деца раздават на тълпата вино и и хляб с месо или сирене, варени картофки, яйца, банани, сладкиши и гофио (смес от брашна, запечени и омесени заедно с ядки и сушени плодове на гъста сладка паста) – така както са правили векове наред.

На каруците са монтирани скари, където месото се пече на място – представете си само аромата. По традиция много хора носят окачени на вратовете си чашки за вино, а други – (между които и аз разбира се), протягат  ръце или шапки, в които им се пускат разните вкусотии.  На някои места в “манифестацията” участват цели стада от овце или кози, накичени с панделки и цветя – спектакъл и чудо! Някой ден ще ви разкажа за подпийналата козарка, но това в отделен блог.

Каруците се редуват със самодейни състави за народна музика и танци или просто групи хора, семейства с деца, бебета и т.н. –  и така до късно вечерта. Нищо кой знае какво. Някъде на втория-третия час, всички участници са зачервени и развеселени, носят се песни, смехове и наздравици, изобщо се възцарява радостния и заразителен хаос на едно масово празнично опиянение сред аромат на скара, вино и цветя.  Ако искате снимки – чукнете тук.

Какво ми направи впечатление като българка?

Първо това, че тук буквално всички  – от бебетата, до старците, притежават национална носия, която с удоволствие обличат за празника. Някои от носиите са очевидно ръчно изработено семейно наследство, други са нови, и както разбирам, доста скъпи, но ако възможностите ти са ограничени, можеш да си купиш и съвсем достъпен вариант от Карфур.

(Почти премълчан въпрос: Защо ние, които така се гордеем с нашите шевици и терлици …? )

Второ, че хората знаят и пеят песните и танците си с нескрито удоволствие.

Трето, няма традиционни менюта, тежки маси, преяждане, препиване и в следствие, политически препирни. Удоволствието от храната е в това да дадеш и да получиш нещо простичко, отгледано на тази земя, нещо, което друга човешка ръка ще сложи в твоята. Най-често ръката на непознат или на дете.  Аз получих яйце, картофче и топка гофио. Радост!

Четвърто – в района на празненството няма сергии, балони, захарни памуци, дудуци и т.н.. Организира се празничен пазар на занаяти и селскостопански стоки на закрито – мед, вино, сирена, шунки, цветя, билки и … спирам преди да съм се отнесла.

Всички празнуват с истинска, неподправена радост и се веселят, ей така, на улицата. Просто масова радост от това, че са на земята си, че споделят даровете й,  че са заедно. И някак си всички остават сити и щастливи.

Да, и ние бяхме там, ядохме, пихме и се веселихме, нищо че испанският ни е на ниво първолаци, които току що са минали във втори клас.

И тогава ми светна – това, което тези хора правят е родолюбие. Аз ще го нарека родолюбене – съвкупност от действия, които се вършат спонтанно. Идват ти отвътре. Без патриотични мантри,  задължителен списък от любови и омрази, без тегави въпроси, насаждано чувство за вина, без гордост. Особено без гордост.

Без байраци и патлаци, без бабаитлък, без мисъл за “нашето” дето е първо, единствено и най-най, че нашите жени са най-хубавите или че от Тейде по високо нема, а от Атлантика по-дълбоко нема …  Без народни носии на абитуриентски балове или татуировки с образи на национални герои. Без принуда.

Родолюбието като състояние на духа и тялото, като чиста, неподправена радост от това да си на родното си място тук и сега.

Колко лесно, колко просто, колко хубаво.

Най-естественото нещо на света.

 

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s