Author Archives: Boryana

About Boryana

I am an artist, living and working in Grand Bahama since 2012.

Що е то родолюбието? Мисли от посред Атлантика

Що е то родолюбието?

Преди да продължите да четете, спрете се и се опитайте да си дадете отговор на този въпрос.  Изглежда елементарно: родолюбие ще рече, да обичаш родината си. И как точно се прави това? Обичта е чувство – в какво се изразява то? Във възхвала на всичко родно може би – на нашата природа, фолклор, киселото мляко? В гласуване за нашия човек на Евровизията? Или в споделяне на рекламно клипче за България на Фейсбук?

Откровено, всички тези неща винаги са ми се виждали някак неискрени – даже и възхвалата на природните красоти и киселото мляко. Застреляйте ме, но това е, казах си го. Не че има нещо лошо, но това са приказки, не действия.

Тези мои мисли се родиха след като миналата неделя за втори път бяхме свидетели на празника на един от местните градове, тук на Тенериф, Лос Реалехос.

Празникът е деня на Сан Изидро, покровител на града.  И тъй като всяко селище си има свой светец, от средата на май, до края на август такива празници тук има почти всяка неделя – от средата на 17 век, до наши дни.

Към обед цялото население, облечено в пъстри местни носии, се стича около църквата, от където в един часа се изнася фигурата на светеца, съпроводена от характерен за всяко селище танц.  Фигурата обикаля  църквата веднъж и се оставя на всеосмотрение пред нея.  Процесията продължава с парад на волски каруци, украсени както подобава, всяка една представляваща съседно селце или ферма, от които жени, мъже и деца раздават на тълпата вино и и хляб с месо или сирене, варени картофки, яйца, банани, сладкиши и гофио (смес от брашна, запечени и омесени заедно с ядки и сушени плодове на гъста сладка паста) – така както са правили векове наред.

На каруците са монтирани скари, където месото се пече на място – представете си само аромата. По традиция много хора носят окачени на вратовете си чашки за вино, а други – (между които и аз разбира се), протягат  ръце или шапки, в които им се пускат разните вкусотии.  На някои места в “манифестацията” участват цели стада от овце или кози, накичени с панделки и цветя – спектакъл и чудо! Някой ден ще ви разкажа за подпийналата козарка, но това в отделен блог.

Каруците се редуват със самодейни състави за народна музика и танци или просто групи хора, семейства с деца, бебета и т.н. –  и така до късно вечерта. Нищо кой знае какво. Някъде на втория-третия час, всички участници са зачервени и развеселени, носят се песни, смехове и наздравици, изобщо се възцарява радостния и заразителен хаос на едно масово празнично опиянение сред аромат на скара, вино и цветя.  Ако искате снимки – чукнете тук.

Какво ми направи впечатление като българка?

Първо това, че тук буквално всички  – от бебетата, до старците, притежават национална носия, която с удоволствие обличат за празника. Някои от носиите са очевидно ръчно изработено семейно наследство, други са нови, и както разбирам, доста скъпи, но ако възможностите ти са ограничени, можеш да си купиш и съвсем достъпен вариант от Карфур.

(Почти премълчан въпрос: Защо ние, които така се гордеем с нашите шевици и терлици …? )

Второ, че хората знаят и пеят песните и танците си с нескрито удоволствие.

Трето, няма традиционни менюта, тежки маси, преяждане, препиване и в следствие, политически препирни. Удоволствието от храната е в това да дадеш и да получиш нещо простичко, отгледано на тази земя, нещо, което друга човешка ръка ще сложи в твоята. Най-често ръката на непознат или на дете.  Аз получих яйце, картофче и топка гофио. Радост!

Четвърто – в района на празненството няма сергии, балони, захарни памуци, дудуци и т.н.. Организира се празничен пазар на занаяти и селскостопански стоки на закрито – мед, вино, сирена, шунки, цветя, билки и … спирам преди да съм се отнесла.

Всички празнуват с истинска, неподправена радост и се веселят, ей така, на улицата. Просто масова радост от това, че са на земята си, че споделят даровете й,  че са заедно. И някак си всички остават сити и щастливи.

Да, и ние бяхме там, ядохме, пихме и се веселихме, нищо че испанският ни е на ниво първолаци, които току що са минали във втори клас.

И тогава ми светна – това, което тези хора правят е родолюбие. Аз ще го нарека родолюбене – съвкупност от действия, които се вършат спонтанно. Идват ти отвътре. Без патриотични мантри,  задължителен списък от любови и омрази, без тегави въпроси, насаждано чувство за вина, без гордост. Особено без гордост.

Без байраци и патлаци, без бабаитлък, без мисъл за “нашето” дето е първо, единствено и най-най, че нашите жени са най-хубавите или че от Тейде по високо нема, а от Атлантика по-дълбоко нема …  Без народни носии на абитуриентски балове или татуировки с образи на национални герои. Без принуда.

Родолюбието като състояние на духа и тялото, като чиста, неподправена радост от това да си на родното си място тук и сега.

Колко лесно, колко просто, колко хубаво.

Най-естественото нещо на света.

 

Reflection on Reflection

There is an element of surprise in creating a self portrait. It is like a personality test – the act of drawing is the experiment and the final image is the answer. What makes it particularly exciting, is that the artist is the examiner and the examined at the same time, which allows her to observe how the process itself impacts her.

I have made self portraits before – a couple of purely expressive ones, which I named self portraits only after I finished them, and a collage. Here they are:

Self Portrait in REM Boryana

Portrait of self in a mood

Self collage with mat

This is my latest take on the subject – a fairly thorough pencil study, which I started partly to fill a creative vacuum, partly under the influence of a book which I read recently .

Self portrait March 2017

You, the viewers who know me, will say that I do not look like this. And this will be correct – I do not look like this to you, indeed.

The face that the others see when they look at you is very different from the face you see when you look at yourself in the mirror. Try looking at another person’s mirror image to see what I mean.  That is why self portraits do not bear the anticipated resemblance unless they are drawn from a photo (a pointless act, if you ask me). This also explains why we tend to dislike our faces on photographs.

I have always been more interested in the world around me than in myself, so my self portrait experience did not lead to self analysis as much as to reflections on self awareness and perception in general and the discrepancies between our idea of ourselves and that of the others.

Contrary to what it might seem, drawing a self portrait requires distancing rather than immersion. The self is both subject and object of the process. While drawing I was thinking of the object as “her”, not of me. Her eye, her cheekbone – etc. – this is what came to me naturally.

Looking at it now, I can say that this is a drawing of me observing myself observing my reflection in the mirror.

The questions I remained with are: who knows better what I am – me, who sees a mirror image, or the others, who see the real thing?

Do I understand myself better after this exercise?

I don’t know.  Maybe it is too early to say. Now I am going to put it away and look at it again after some time. Maybe then I will be able to read it more clearly.

Or maybe the next self portrait will hold the answers to the questions raised by this one.

‘Tender Collisions’ Finally in English

the-windmills-fix

The Windmills of My Mind, 40 x 30 cm, watercolor and pencil on paper

In September 2016 I had my first solo exhibition in Bulgaria. It was organised with the kind support of Kinnarps Bulgaria in their Sofia showroom – terrific venue where the art could interact with the Scandinavian chic of the Kinnarps brand.

The exhibition was titled Tender Collisions and presented an entirely new body of work, which came as a result of the decision my husband and I took about a year and a half ago, to live round the world as nomads.

The nomadic lifestyle meant giving up my studio, which in turn forced me to revise my entire way of art making. As all our possessions are now limited the 23 kg per person – the maximum allowed by airlines, all I can carry with me is a set of water colours.

The self imposed technical limitations urged me to de-clutter and streamline my thinking and took my art to a rather unexpected abstract direction.

So it is not surprising that Tender Collisions marks a complete turning point in my work  – yet again. But, as Oscar Wilde once said, “consistency is the last refuge of the unimaginative”- and who am I to argue with Oscar Wilde?

Photographing the works with their white backgrounds proved a challenge to me so  I made some digital corrections, but even then the actual pieces look much more transparent and light. So, let’s hope that a worldwide tour of the show brings it to a place near you  one day 😉

Meanwhile, to read my intro to  Tender Collisions and see the images, click   here.

 

Кошмарът на Дядовата ръкавичка

Дядовата ръкавичка

Кой не знае Дядовата ръкавичка? Изразът е влязъл в българския език като нарицателно за малко пространство, приютило много хора, на които им е хубаво да са заедно. Кой не си спомня Мишчица Гризана или Заю Баю Средногорски, скрит от лоши думи хорски? Любимият, любимият на всички Елин Пелин, писател със статус на светец за повечето българи.

Така. След повече от 50 години, блуждаейки из Интернет, попадам на Дядовата ръкавичка на YouTube, и я изглеждам с размекнато сърце – докато стигам до развръзката, която явно съм забравила. Моля ви, изгледайте приказката пак.

Какво се оказва? Добрият старец се връща да търси ръкавичката, в която са се приютили горските животни едно по едно, приемайки всеки следващ пришълец с думите: “Влез, макар че сме мнозина, но нали си ни роднина.” Когато я открива, той хваща тоягата и не само прогонва нищо неподозиращите и безобидни натрапници. Той ги ИЗБИВА, натоварва мъртвите им тела на каруцата и се прибира у дома доволен и щастлив.

A-shocked-Baby-2_full

Аз съм в потрес.

Каква трябва да е поуката от тази приказка? Забележете, традиционно “добрите” животни приемат безрезервно своите събратя, включително и “лошите”. Елин Пелин дава ясно да се разбере, че Лисана е притворна хитруша, а Кумчо Вълчо е страшен и кръвожаден – каквито си ги знаем.  Въпреки това, в дядовата ръкавичка всички са добре дошли, там е топло и уютно. Отношението на автора към сцената в ръкавичката и нейният символизъм са повече от ясни. В следващата сцена обаче няма нищо символично – при вида на дивите животни, ловният инстинкт на човека се задействува и той започва да убива. Забележете, дядото дори не се чувствува заплашен. За разлика от ловецът в Червената Шапчица, жестоката развръзка не е възмездие. Ако “лошият вълк” е изял бабата и Червената Шапчица служейки си с коварство, какво лошо са направили Мишчица Гризана, Заю Баю Средногорски, Лиса, Вълчо и Меца?

Повратът е пълен. В момента, в който дядо грабва тоягата, тази история престава да бъде детска приказка, където животните говорят и правят човешки неща. Символизмът е заменен с приземяване, груба реалност – поднесени с невъзмутим тон.

И това е, което не проумявам. В приказката не се долавя дори и следа от осъдителност по отношение на жестоките действия на дядото. Означава ли това, че те се ползуват с моралната подкрепа на автора? И ако е така, каква е логиката? Че човекът е господар на останалите същества и е в реда на нещата да ги избива просто така? Или че тези, които се настаняват в чужда собственост без позволение заслужават да бъдат избити?

Казвам ви, че съм в потрес. Аз съм израстнала с тази приказка. Какви ли други ужасии са оформяли съзнанието ми? Усещането е като да открия, че при раждането си съм била подмена с някой друг, че аз не съм тази, която си мисля.

Това ли се е считало за нормално по времето на Елин Пелин – не само нормално, но и поучително за детските умове?  Или чрез това безкритично противопоставяне на морални категории той се е опитвал да изкаже някакво горчиво прозрение за човешката природа.  Ако е така, изборът на жанр,  за мен е повече от непонятен. Мрак и песимизъм – в приказка на Елин Пелин?!

Аз съм наистина поразена и объркана. Единственото ми успокоение е, че детския ми ум е избрал да забрави ужасния финал на приказката, а да запомни за винаги Дядовата ръкавичка и нейната топлина. Надявам се.

Какво мислите вие?

 

 

Intentional vs Unintentional

Self collage with mat

These thoughts were prompted by another self portrait which I produced yesterday – all of a sudden. Again.  I claim that I am not inclined to introspection and I never really take to self portraiture deliberately, so one can say that my self portraits, of which I already have five (??) are unintentional. Looking at them raises two questions – one, of course, is what do these self portraits tell me about me and the other – what is the role of intention in art – mine and in general. As a person not inclined to introspection as proclaimed, I am more interested in the latter.

In my view, intention has to do with one’s sense of mission and purpose – things undoubtedly very important. But then, sticking to intention, or rather, to the principle of intentionality requires control – the instant creativity killer. Is intention in art antipodal to creativity?

Looking at my work in general, I can divide it into two parts – completely unintentional – most of it you can see here, and intentional – or rather work that has started with intention.  On two instances already, I have started working on an intention – something a lot less specific than a plan, but with a certain vision in mind. Both times the end result has hardly anything to do with my initial vision/intention. One resulted in the Abduction series and the other – in the  pieces which I am working on at the moment – you can see them Here and here. What I found out is that intention, once I start working on it (and this is a long thought process with or without a pen in hand), leads me outside itself. It is not even a gradual shift but an abrupt revelation – an idea literally strikes.

Then there is the unintentional work, which usually occurs when I decide to try this or that technique, and which includes some of (what I believe are) my best pieces. I usually have no specific idea or outcome in mind when I do that.

The question which I am pondering over is whether creativity is born at the point when intention meets serendipity. Let me know your thoughts.