Category Archives: На български

Що е то родолюбието? Мисли от посред Атлантика

Що е то родолюбието?

Преди да продължите да четете, спрете се и се опитайте да си дадете отговор на този въпрос.  Изглежда елементарно: родолюбие ще рече, да обичаш родината си. И как точно се прави това? Обичта е чувство – в какво се изразява то? Във възхвала на всичко родно може би – на нашата природа, фолклор, киселото мляко? В гласуване за нашия човек на Евровизията? Или в споделяне на рекламно клипче за България на Фейсбук?

Откровено, всички тези неща винаги са ми се виждали някак неискрени – даже и възхвалата на природните красоти и киселото мляко. Застреляйте ме, но това е, казах си го. Не че има нещо лошо, но това са приказки, не действия.

Тези мои мисли се родиха след като миналата неделя за втори път бяхме свидетели на празника на един от местните градове, тук на Тенериф, Лос Реалехос.

Празникът е деня на Сан Изидро, покровител на града.  И тъй като всяко селище си има свой светец, от средата на май, до края на август такива празници тук има почти всяка неделя – от средата на 17 век, до наши дни.

Към обед цялото население, облечено в пъстри местни носии, се стича около църквата, от където в един часа се изнася фигурата на светеца, съпроводена от характерен за всяко селище танц.  Фигурата обикаля  църквата веднъж и се оставя на всеосмотрение пред нея.  Процесията продължава с парад на волски каруци, украсени както подобава, всяка една представляваща съседно селце или ферма, от които жени, мъже и деца раздават на тълпата вино и и хляб с месо или сирене, варени картофки, яйца, банани, сладкиши и гофио (смес от брашна, запечени и омесени заедно с ядки и сушени плодове на гъста сладка паста) – така както са правили векове наред.

На каруците са монтирани скари, където месото се пече на място – представете си само аромата. По традиция много хора носят окачени на вратовете си чашки за вино, а други – (между които и аз разбира се), протягат  ръце или шапки, в които им се пускат разните вкусотии.  На някои места в “манифестацията” участват цели стада от овце или кози, накичени с панделки и цветя – спектакъл и чудо! Някой ден ще ви разкажа за подпийналата козарка, но това в отделен блог.

Каруците се редуват със самодейни състави за народна музика и танци или просто групи хора, семейства с деца, бебета и т.н. –  и така до късно вечерта. Нищо кой знае какво. Някъде на втория-третия час, всички участници са зачервени и развеселени, носят се песни, смехове и наздравици, изобщо се възцарява радостния и заразителен хаос на едно масово празнично опиянение сред аромат на скара, вино и цветя.  Ако искате снимки – чукнете тук.

Какво ми направи впечатление като българка?

Първо това, че тук буквално всички  – от бебетата, до старците, притежават национална носия, която с удоволствие обличат за празника. Някои от носиите са очевидно ръчно изработено семейно наследство, други са нови, и както разбирам, доста скъпи, но ако възможностите ти са ограничени, можеш да си купиш и съвсем достъпен вариант от Карфур.

(Почти премълчан въпрос: Защо ние, които така се гордеем с нашите шевици и терлици …? )

Второ, че хората знаят и пеят песните и танците си с нескрито удоволствие.

Трето, няма традиционни менюта, тежки маси, преяждане, препиване и в следствие, политически препирни. Удоволствието от храната е в това да дадеш и да получиш нещо простичко, отгледано на тази земя, нещо, което друга човешка ръка ще сложи в твоята. Най-често ръката на непознат или на дете.  Аз получих яйце, картофче и топка гофио. Радост!

Четвърто – в района на празненството няма сергии, балони, захарни памуци, дудуци и т.н.. Организира се празничен пазар на занаяти и селскостопански стоки на закрито – мед, вино, сирена, шунки, цветя, билки и … спирам преди да съм се отнесла.

Всички празнуват с истинска, неподправена радост и се веселят, ей така, на улицата. Просто масова радост от това, че са на земята си, че споделят даровете й,  че са заедно. И някак си всички остават сити и щастливи.

Да, и ние бяхме там, ядохме, пихме и се веселихме, нищо че испанският ни е на ниво първолаци, които току що са минали във втори клас.

И тогава ми светна – това, което тези хора правят е родолюбие. Аз ще го нарека родолюбене – съвкупност от действия, които се вършат спонтанно. Идват ти отвътре. Без патриотични мантри,  задължителен списък от любови и омрази, без тегави въпроси, насаждано чувство за вина, без гордост. Особено без гордост.

Без байраци и патлаци, без бабаитлък, без мисъл за “нашето” дето е първо, единствено и най-най, че нашите жени са най-хубавите или че от Тейде по високо нема, а от Атлантика по-дълбоко нема …  Без народни носии на абитуриентски балове или татуировки с образи на национални герои. Без принуда.

Родолюбието като състояние на духа и тялото, като чиста, неподправена радост от това да си на родното си място тук и сега.

Колко лесно, колко просто, колко хубаво.

Най-естественото нещо на света.

 

Кошмарът на Дядовата ръкавичка

Дядовата ръкавичка

Кой не знае Дядовата ръкавичка? Изразът е влязъл в българския език като нарицателно за малко пространство, приютило много хора, на които им е хубаво да са заедно. Кой не си спомня Мишчица Гризана или Заю Баю Средногорски, скрит от лоши думи хорски? Любимият, любимият на всички Елин Пелин, писател със статус на светец за повечето българи.

Така. След повече от 50 години, блуждаейки из Интернет, попадам на Дядовата ръкавичка на YouTube, и я изглеждам с размекнато сърце – докато стигам до развръзката, която явно съм забравила. Моля ви, изгледайте приказката пак.

Какво се оказва? Добрият старец се връща да търси ръкавичката, в която са се приютили горските животни едно по едно, приемайки всеки следващ пришълец с думите: “Влез, макар че сме мнозина, но нали си ни роднина.” Когато я открива, той хваща тоягата и не само прогонва нищо неподозиращите и безобидни натрапници. Той ги ИЗБИВА, натоварва мъртвите им тела на каруцата и се прибира у дома доволен и щастлив.

A-shocked-Baby-2_full

Аз съм в потрес.

Каква трябва да е поуката от тази приказка? Забележете, традиционно “добрите” животни приемат безрезервно своите събратя, включително и “лошите”. Елин Пелин дава ясно да се разбере, че Лисана е притворна хитруша, а Кумчо Вълчо е страшен и кръвожаден – каквито си ги знаем.  Въпреки това, в дядовата ръкавичка всички са добре дошли, там е топло и уютно. Отношението на автора към сцената в ръкавичката и нейният символизъм са повече от ясни. В следващата сцена обаче няма нищо символично – при вида на дивите животни, ловният инстинкт на човека се задействува и той започва да убива. Забележете, дядото дори не се чувствува заплашен. За разлика от ловецът в Червената Шапчица, жестоката развръзка не е възмездие. Ако “лошият вълк” е изял бабата и Червената Шапчица служейки си с коварство, какво лошо са направили Мишчица Гризана, Заю Баю Средногорски, Лиса, Вълчо и Меца?

Повратът е пълен. В момента, в който дядо грабва тоягата, тази история престава да бъде детска приказка, където животните говорят и правят човешки неща. Символизмът е заменен с приземяване, груба реалност – поднесени с невъзмутим тон.

И това е, което не проумявам. В приказката не се долавя дори и следа от осъдителност по отношение на жестоките действия на дядото. Означава ли това, че те се ползуват с моралната подкрепа на автора? И ако е така, каква е логиката? Че човекът е господар на останалите същества и е в реда на нещата да ги избива просто така? Или че тези, които се настаняват в чужда собственост без позволение заслужават да бъдат избити?

Казвам ви, че съм в потрес. Аз съм израстнала с тази приказка. Какви ли други ужасии са оформяли съзнанието ми? Усещането е като да открия, че при раждането си съм била подмена с някой друг, че аз не съм тази, която си мисля.

Това ли се е считало за нормално по времето на Елин Пелин – не само нормално, но и поучително за детските умове?  Или чрез това безкритично противопоставяне на морални категории той се е опитвал да изкаже някакво горчиво прозрение за човешката природа.  Ако е така, изборът на жанр,  за мен е повече от непонятен. Мрак и песимизъм – в приказка на Елин Пелин?!

Аз съм наистина поразена и объркана. Единственото ми успокоение е, че детския ми ум е избрал да забрави ужасния финал на приказката, а да запомни за винаги Дядовата ръкавичка и нейната топлина. Надявам се.

Какво мислите вие?

 

 

Вие сте отвлечени!

 

Представете си, че живеете в рая – сини небеса, лазурни води, копринен въздух и коктейли. Самият Господ Бог живвее през две къщи – седи си сам на верандата с поглед зареян в безкрая.

Ако се опитвате да бъдете художник на място като това, можете разбира се да изобразявате света около вас до насита – залези, кокосови орехи и красиви хора колкото си поискаш. Или пък, може да решите да го погледнете през очите на Господ – как ли изглежда днешният свят от неговата гледна точка?

Работите обединени в серията Отвличане, целят да ви отведат в друго измерение откъдето светът изглежда като възел от антропоморфни или индустриални форми, плуващ безцелно в пространството, където мигновението от един кадър до друг може да се бъде разликата между съществуване и несъществуване.

Отвличане се стреми да внуши идеята, че докато светът е залутан в политически, материални и лични дрязги, планетата се доближава със застрашителна скорост до края на ресурсите си, с това че ние, при всичките си имущества, амбиции, страсти и усложнения сме не повече от прашинка в окото на Създателя, едно негово мигновение. Отвличане е призив към човешката раса да захвърли плиткоумието си и да преразгледа основните си стойности от космическа перспектива.

Моего творчество е повлияно от дългата традиция на експресивна фигуративна живпис свързана с  Микеланджело, Караваджо, Жерико и Лусиен Фройд. Образността в моите картини е декларативна, налагаща се, даже агресивна – не покана за тих размисъл, а насилствено отвличане там, където можем само да гледаме реалността в очите, онази точка във времето и пространтвото в която няма как извърнем поглед  встрани, защото встрани вече не съществува.

Произведението, което виждате тук е диптих и се нарича Второ Пришествие. То изобразява два последователни момента във времето, които за човечеството могат да изглеждат като две столетия, но за Бог са въпрос на едно мигване с очи.

Ако виждате още нещо в моля споделете – мислите си, всеки отговор е правилен.

Помниш ли, помниш ли …

Днес искам да ви разкажа за една картина, вдъхновена от стихотворение на Дебелянов – един от големите български поети, чиято стихосбирка е винаги с мен, където и да ме завее вятъра по света. Ако четете тези редове, най-вероятно сте изучавали поезията на Дебелянов в училище по време на „горния курс“, когато акълът ви, както и моя, е бил в рок музика, момчета/момичета, и как да си намеря оригинални дънки.

По него време аз изобщо не разбирах Дебелянов и се чудех какво толкова има в тези старомодно меланхолични, по мое мнение тогава, монотонни стихотворения. Днес обече съм благодарна за прозорливостта на образователната система – аз трябваше науча за Дебелянов в младостта си, за да мога да го преоткрия и разбера един ден, когато съм на възраст далеч по-напреднала от възрастта, на която той умира. И сто години след това. Кара човек да се замисли, нали?

Картината, както и стихотворението е озаглавена Помниш ли… Ако не си спомняте стихотворението съвсем добре, прочетете го пак ето тук.  Прочетете го бавно, даже два пъти ако искате.

На пръв поглед, и както заглавието подсказва, това стихотворение е за спомени от детството и младостта. Задълбаете малко повече, ще откриете че всъщност става дума за загубена невинност, за небратимия ход на времето, за тайни копнежи, съмнения и разкаяния – а оттам и много други неща,  само ваши си, които аз сигурно не знам.

Със своя финес, дълбочина, наситеност и музикалност, Дебеляновата поезия не разказва истории, а събужда противоречиви и сложни чувства, които не могат да се назоват с прости думи. Дори и за мен, в този свят на екрани и електронни взаимоотношения, живееща насред океана, на светлинни години от белоцветните вишни, тези стихове са врата към тиха обител, към зоната на здрача където спомен и подсъзнание се сливат в едно. При ето такова отклонение се роди моята  картина.

Уви, екрана не може да предаде присъствието на оригинала, с неговия мащаб, текстура и истински цветове, но се надявам, че ако се разходите бавно с очи из картината, ще усетите това, което искам да кажа – на вас и на Дебелянов, 100 години по късно.

DSCF5688 copyПомниш ли … 2011, Масло, 110 х 90 см

(кликни за да увеличиш)

Следва – Станка Пенчева и безкрайния момент на транформация

Моля абонирайте се, за да получавате известия за следващите издания на този блог.

Три истории една в друга

Тези три истории започват от една рисунка, в която се влюбих от пръв поглед, озаглавена Гошо Говедаря.

Вижте колко е обикновена, ако не и малко детинска.  Какво толкова?

Гошо Говедаря

Източник: Фондация Прегърни Ме

Първата история – Рисунката

Ето  ви го Гошо с неговото стадо, малко оръфан, със закърпени панталони и галоши, стои и се любува на стадото си със загадъчната полуусмивка на Мона Лиза.

Черната къдрава коса и формата на носа подсказват, че той е навярно ром, което пасва на провесията му – едва ли привлекателна за българите, които в голямата си част се смятат за нещо повече.

Човек не знае как да тълкува изражението на Гошо – сякаш вслушан напрегнато в нещо, но пък иначе някак си доволен. Както и да го погледнеш, Гошо е човек, който си тежи на мястото си, хванал гегата с всичкия авторитет на света.

Сега погледнете кравите. Ако ви накарам да нарисувате крава, вие сигурно ще я представите в профил – като на рисунката по долу?

Cow drawing

(Източник: howtodrawanimals.net)

Лесно е и със сигурност си прилича на крава. Но тук художникът е избрал къде-къде по трудния вариант да нарисува кравите в лице.  Неговите крави са обърнати към Теб. Нещо повече, една от тях те гледа право в очите – И СЕ УСМИХВА! Извисена над останалите, и балансирана само от една която пасе с наведена глава, усмихнатата крава е центъра на композицята. Кравата зад Гошо пък, обърната с лице към него, ближе ръката му с  какво друго освен … кравешко благоговение. Как умело художникът е загатнал ливадата – само с няколко стръкчета пред пасящата крава, но някакси знаем, че навсякъде е трева. И вижте как всяка една от кравите има свой характер – съмнява ли се някой, че Гошо може да разкаже историята на всяка една, като че ли са му деца. Накрая, забележете как цялата сцена трепти от движение – бръмчащите мухи, разгонвани от веещите се опашки,  ритъма на форми и повърхности.

Тази рисунка ме развълнува с  обичта и простичката радост от живата, които бликат от нея, тънката психология на сцената и находчивия художествен изказ. Това е със сигурност рисунка по памет – непринудена и искрена.

Помислете само какъв талант, каква чувствителност се изисква, за да се създаде, каква оригиналост. На кого би дошло на ум да избере Гошо Говедаря за сюжет на художествена творба – но да съумее чрез това да изкаже всичко за най-важните неща в живота?

Втората история  – Художникът

Казва се Анио и въпреки че родителите му са живи, е израстнал в дом за деца – най-проблематичния в района на София. Има брат, осиновен от чужденци. Анио все още учи, макар че по възраст трябва да е завършил преди 3 години и ако завърши (да, ако) той ще бъде от първият от питомците на дома успял да получи средно образование за  последните 15 години.

По талант, аз нареждам Анио до Кийт Харинг и Жан Мишел Баския. Дали ще има късмета и упорството, нужни за реализацията на този талант, не знам. Но съм убедена, че за цял живот той ще има за убежище изкуството си, когато всичко останало му дойде в повече.

Това е тя историята на Анио – незавършена.

Третата история – Милена

Милена е моя приятелка и основателка на фондация „Прегърни ме“, която организира творчески занимания за деца в неравностойно социално положение. Милена започна фондацията сама и от нищо. В момента ръководи мрежа от творци, които занимават децата с изобразително и приложно изкуство, музика, литература и театър, организира им морски почивки  като на деца от средни български семейства, и какво ли още не… Някои от порастналите понастоящем работят с по-малките.

„Прегърни ме“ дава на децата достойнство,  самочувствие и вяра – нещата които ги правят човеци. Милена неуморно пропагандира, набира средства, организира, създава контакти. И напук на всичко, успява да се сбори с огромните трудности, които положението в България, най-бедната страна в източна Европа, изпречва пред нея.

Това е Милена:

IMG_2955

Анио е едно от Миленините деца.

Ето как тези три истории, които вие тъкмо прочетохте си вървят –  една в друга.

Ако искате да видите какво правят децата от “Прегърни ме”, харесайте тази страница на Фейсбук –